Страхът се завръща

[добавено]
Този разказ е малко по-различен от другите.. В него важното не е самото действие, защото то се допълва от стиховете - затова ако разчитате само на самото действие и не четете стиховете... Вложила съм по-малко усилия там, а повече в стихчетата, защото те са основата на всичко това.


Страхът се завръща




Нека ме боли.
Нека ме боли от страстните ласки.
Нека ме боли от страстните ласки и бурните нощи.
Две души в едно тяло влизат
И във себе си се вричат на вечна любов
В два вампира силен плам гори,
Ах, тези два вампира, кой ли ще ги утоли.
Майката природа ги създаде,
Създаде ги и в същото време ги наказа.
Да носят товар тежък на раменете,
Но и да изпитат нещо, непосилно дори и за Боговете.

Те ходеха с заключени пръсти и показваха своята голяма привързаност един на друг. Излагаха на показ една частица от силните чувства, бушуващи в телата им, чакащи само да им бъде дадено разрешение да излязат. Никой около тях не разбираше колко е силна връзката между тях, но и никой не го интересуваше. Те живееха между поколение на завистливи хора и деца, мислещи само за себе си. Но и те можеха да мислят само за себе си. Затова сега не им пукаше, че ще се говори после за тях. Не им пукаше, че около тях се носи сладостния аромат на кръв. Защото сега бяха заети от нещо много по-важно.

Лекия пролетен вятър духаше наоколо
Повдигаше косите на младите жени и момиченца
Но защо ли с пролетния вятър се завърна и още едно чувство?
Защо тягостното усещане продължава да съществува в този град?
Възможно ли бе да има нещо скрито?
Опазено, заключено, но все пак опасно?

Чу се силен писък някъде, близо до тъмната и недостъпна местност в парка, която бе отделена заради смъртните случаи, случили се там. Цялата тълпа се втурна с бясна скорост натам, за да види какво става. Но нещо не бе наред. Какво би станало на такова оживено място?
Двамата влюбени останаха на място с разширени, тъмно черни, очи и не смееха да помръднат. Бяха изненадани, но и уплашени. Усещаха изкусителния аромат на кръв да се носи все по-силно и по-силно в топлия вятър и да ги приканва да вкусят от него, отново да си припомнят какво е да си истинско дете на мрака.


Ледът е огън,
Огънят е ледед,
Едното плаче за дугото,
А другото търси едното.
Ако ги отделиш, ще погинат,
Ако ги съединиш, ще се избият.

Последваха изненадани и стреснати подвиквания от насъбралата се група хора, повечето от които вече бяха покрили очите си с ръка и се изнизваха лека полека, така че да не ги видят. Явно гледката е била прекалено покъртителна. Покъртителна, но в същото време вестител на нещо. Защото тази природа освен да наказва, тя носи беди и радости, смърт и живот. Никой до сега не е спечелил битка с нея, освен едни същества, отказали се от истинската си природа, за да живеят нормално сред обществото и да не бъдат отхвърляни. Те бяха силни, красиви и умни, но все пак различни...
След две минути чудене, суетене и писъци, се понесе полицейската аларма. Това не вещаеше добро. Приближаваше се все по-близко и по-близко. Създаваше усещането за филм на ужасите – колкото по-близко бяха полицаите до целта, толкова по близо бе и финалното убийство, случващо се секунди преди да дойдат. Но трябваше да имаме вяра... нали?
Тълпата се разбута и униформените минаха покрай нея.


Може ли светът да е толкова малък?
Нима границите на времето не играят никаква пречка?
Времето тече и не спира така, както и те заедно с него не се променят,
Защото прелестната игра на Природата надделява-
Силните умират, слабите остават,
Смелите се губят, страхливите се спотайват.

Двамата влюбени все още стояха и гледаха случващото се пред тях, без дори и да издават някакъв жест, че все още дишат – технически невъзможно, но все пак добре овладяна маска. Просто стояха и наблюдаваха – застинали с вплетени едни в други пръсти, дрехи, докосващи се измежду минималното разстояние н телата им, и коса, не успяла да препречи погледа на жената дори и за момент. Смъртта бе обвила за пореден път сърцата им и ги стискаше в дългите си пръсти, опитващи се да го изтръгнат и да донесат нова доза ужас сред населението.
Напрежението изведнъж около тях се усили и парещо усещане по кожата ги накара да настръхнат. Все едно някой ги следеше и ги наблюдаваше с този момент, канеше се да излезе, но и се спотайваше зад мрака на сенките. Скоро целите им тела започнаха да треперят, по незнайно каква причина, от натрупал се страх – по случващото се пред тях, зад тях и в тях. Караше ги да се парализират още повече и да се борят за едно последно движение, за последна целувка или прегръдка.. ала кой ги питаше тях.


Смъртта чадата си пази,
Любовта ги закриля,
Ала природата прокълнава.
Имаш ли любов – имаш и щит,
Имаш ли смърт – имаш и защита,
Ала ако природата ти е враг – нямаш нищо.



Лека въздишка и те се завъртяха назад, все едно управлявани от много добър кукловод, а конците стърчаха около тях, чакащи да бъдат отново поети. Но защо сега никой не ги поемаше, а оставяше цялата свобода в ръцете им?
- Върнах се... – шепот на присмив се разнесе из въздуха някъде отдалеч, но достатъчно силен, за да го чуят. Създаваше нова доза страх по изнемощелите им от любов тела, но и вдъхваше съзнание за разум и бягство. Искаха отново да бягат и да се скрият, но този път връщане нямаше.. Нима се бе върнал? Върнал се бе за тях..?


Ледени тръпки ги изпиват,
Ледът ги сковава,
А огънят бяга,
Нима се бе свършило?
Надделя ледът?...


** Коментари - Тук =) ***

Послепис: Малките.. римички - макар че няма много рима, са мое дело