Трето качество

Бях чувал и по-странни причини за развод от невежество към книгите, ала не чак така много.
Аз и Соня стояхме затворени в кухнята, ключът за веселбата отвън се криеше в задния джоб на Соня. Да не бяха крясъците ни, не бихте предположили, че ще сте свидетели на скандал: триъглови дъгоцветни конфети красяха пода, трипластова торта чакаше да бъде изнесена, две розови свещички – да бъдат запалени, меката следобедна светлина придаваше коралови окраски о римските щори. За Соня: светлината изтънявала сянката ми (така ми каза в един от посладващите ни разговори), връзките на балоните се оплитали змиорничаво, балоните й се хилели и от тавана, и от пода. И все пак…
–ИЗБИРАЙ: пиенето и работата или книгите и семейството ти.
***
Следващите седмици прекарах у брат си. Второто най-омразно ми място.
Харесвах Тони. Харесвах и съпругата му. И клатушкащия се на посоки техен брак харесвах (като юрист бях изкарал добри пари от него).
Мразех къщата им. Два етажа. Скърцащи стъпала. Никаква бира в хладилника. Малко бюро в офиса. Дяволски брой книги.
Ако имах избор, не бих останал при Тони. Ала макар да съм общителен, нямам приятели; а да харча пари за хотел – абсурд. През тези седмици не говорех с никого.
След няколко месеца, като обсъждахме спокойно миналото, Тони и аз, често разсъждавахме какво бе довело разрива в семейството ми. Пиенето? Манията ми за работа? Или книгите? Когато бях малък, баща ми ми четеше. Мирисът на хартия ми напомняше за него. Развалените алспуси на старите автомобили също ми напомняха за него – караше такава кола, когато си тръгна.
Лора, дъщеря ми, обичаше да й се чете сутрин, преди закуска. От десет годишен не съм докосвал книга, затова не разбирах нейната обич към тях. Може би го е наследила от Соня. Като споменах Лора: може би тя бе причината да опитам да се променя.
***
Както казах: Къщата на брат ми бе второто най-омразно ми място. Първото, първото бе ресторант „Ла Белла“. Грешка: не ресторант, ресторант-книжарница.
Харесвах храната. Харесвах дизайна. Мразех рециталите. Всяка вечер в пет следобет. Тони ме караше да го придружавам.
Ако сте ходили, сигурно познавате майка ми. Тя е собственика. Тя измисли четенията. Нейн портрет е закачен до гардеробната: коса с цвета на Исусовата от разпятията, лице по-тясно при брадичката и по-широко при челото, едра фигура, лъхаща на нар, кокетство и мухъл.
–Все още изглежда като Библията – споделих щом наближихме, говорих за плана на сградата. Оглеждах наоколо с присвити клепки. – Скучна.
Тази вечер пристигал писателя К., майка ни бе в необясним възторг и ни игнорираше през повечето време. Аз и Тони се настанихме в близко сепаре и поръчахме. Страницата ПИТИЕТА от менюто бе причината да идвам, ако не броим заплахите на брат ми.
Половин час по-късно компанията ни се увеличи с петима човека: тримата сина на Тони (бавачката не дошла), жена му, нейна приятелка и годеникът й. Започнах разговор с последния, ала това се оказа грешка. Той не отреагираше на думите ми: нямаше го онова възхищение от постиженията ми; в очите му гореше жар и не го смятах за инфантилен, ала все пак… Последващи размисли върху сцената ме доведоха върху мисълта, че този човечец, американец, отличен с награда „Пулицър“, бе посрещал хвалбите ми със снизходителна ирония.
Писателят К. не бе по-различен от другите хора, затова не проумявах защо всички го гледат с благоволение. Моя милост бе изградила завидна кариера за малко повече от две години. Защо никога никой не ме бе съзерцавал по този начин?
Рецитала бе кратък – времетраене пет коктейла.
Станах, радостен, че майка ми бе забравила да ми проведе лекцията за брака. Тони дръпна ръката ми да седна обратно.
–Следват въпроси.
–Господи, трябва да ме будалкаш.
Въпросите: Как ви хрумна идеята за романа; Какво е да си писател в България; Имате ли планове да развиете историята…
–Какви са качествата на книгите? – попита Соня. Гласът й – дрезгав и висок.
Седеше сред кръг познати лица, носеше ленена риза с цвят на еделвайс, а тъмната й коса бе вдигната високо. Имаше теменужено сини кръгове под очите. Не я бях забелязал и не знаех колко време е стояла. Дали ме е наблюдавала? Соня бе жена с борбен характер и състрадателна душа, може би искаше нещата между нас да се оправят.
Писателят К. се усмихна като дал Хипократова клетва лекар. Направи пауза преди да отговори с три прочиствания на гърлото.
–Книгите имат много качества. Писането на книги, четенето на книги – също. От тях ние трупаме опит. С тях играем, те се като… забавна терапия. И те… – тук писателят се спря и огледа ресторанта. В този миг смятах, че иска да си придаде важност, може би наистина искаше, ала сега споменът ми нашепва, че той търсеше правилните думи. Не осъзнах, че съм се привел напред, докато миризмата на книги идваща от майка ми не отрови обонянието ми. Дръпнах се назад, като че ли косата й гореше и бързото ми движение прихвана погледа на писателя. И го закова там. Някак той отново придоби дар слово: – Те ни помагат да се впишем в обществото – заяви. – Да го разберем.
Изгледах го сърдито. Смръщих се. Огледах хората в сепарето. Сервитьорката идваше. Щеше да вземе празните чаши. Само мои. Погледнах годеникът на приятелката на съпругата на брат ми, дори името му не знаех. Зърнах Соня, видях й Лора, седи на майчините колене с зелена рокля. Тук бе повратния момент.
Обърнах глава към сцената, смръщен повече от всякога. И бавно, бавно, бавно се усмихнах.